Пейзажи на духа  Акад. Иван Гринитски90 години от рождението на

Пейзажи на духа

Акад. Иван Гринитски

90 години от рождението на Дамян Дамянов

1

Нежна и красива тъга струи в поезията на Дамян Дамянов. От “Ако нямаше огън ” (1958) до “Минава тъжният човек ” (1996) звучи лайтмотивът на светлата горест. Като че ли този изискан лирик с всяка своя книга ни сервира нови и нови вариации на дълго носталгично пътешестване в тунелите на общественото и екзистенциалното време. С поезията си Дамян Дамянов като че ли акушира мъчно раждащото се схващане на актуалния човек, наблюдава пулсациите и зигзагите на народностната орис, отразена във вселената на самостоятелното схващане. И тази свръхзадача, с която може би несъзнателно се е нагърбил поетът, го приютява в традицията на огромната българска лирика през последното столетие.

Нашите велики поети в действителност пишат една безкрайна симфония на печалното съзерцаване. От Ботев до Вапцаров те построяват скръбната сграда на подобен свят, в който хубостта и хармонията са заключеници в тъмен затвор, справедливостта е безпаричен родственик, а любовта – идеалист неосъществим. В подобен проект поетите от 40-те години на ХХ век насам не престават търсенията на своите велики предходници. Валери Петров, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Александър Вутимски, а малко по-късно и Пеньо Пенев, Павел Матев, Андрей Германов, Михаил Берберов, Христо Фотев (при цялото разграничение на самостоятелния лирически рисунък) с удивителна поредност насочат корабите на своите вдъхновения на все същото “далечно корабоплаване ” (по яркото съпоставяне на Иван Пейчев) към постоянно мамещите неразучени обществени, нравствени и естетически територии.

2.
Дамян Дамянов е от безстрашната фаланга на тези откриватели поети. Не може да не ни впечатли пристрастеността на неговия лирически издръжливост, упоритостта на странстващия откривател, за който дебрите на човешкото схващане са вълшебен привлекателни, а терзанията на човешката душа – вход към други, необясними светове. Затова в самото начало на поетичес­кия си път той декларира:

О, дано всичко, всичко да ми вземат,
само че към света да ми оставят единствено
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го усещам,
една ръка, с която да го сложа
вечно в най-честния си стих!
( “... И нищо че крила корави нямам ”)

Поразително е, че при всеки удар на грубата реалност поетът се зарежда с нова сила за своите пътешествия. И това е сила колкото на състрадателното съзерцаване, толкоз и на обществената поривност. Ако деликатно прелистим лиричните сбирки на Дамян Дамянов, ще забележим по какъв начин настойчиво и вглъбено той дълбае в човешката душа, по какъв начин изследва нейните трепети и пулсации. И по какъв начин се пробва посредством самобитната поетическа психография на индивида да очертае придвижването и трансформациите на публичните процеси. В подобен аспект по никакъв начин не е парадоксално изказванието, че Дамян Дамянов е колкото гальовен лирик, толкоз и остросоциално зает стихотворец. Нека проследим, въпреки и накратко, съответните поетически параметри на това двуединство. Нека разгледаме с изненада и неспокойствие основания от поезия преносен кентавър, чиято връхнина е Човекът, а долница – Обществото.

3

Богата, разностранна и ярка е палитрата на усеща, настроения и положения, която разгъват пред нас стихотворенията на Дамян Дамянов. Още в някои от първите му книги – “Ако нямаше огън ”, “Очакване ”, “Пред олтара на слънцето ”, впечатлява майсторството на поета да портретува, да извайва от искрящи съпоставения, облици и метафори живия лик на делничния човек. Нежен и внимателен, буйно под напрежение и меланхолично реещ се, графично остър и пастелно разфокусиран, поетът желае да открие облика на същинското, на достоверното възприятие, прекарване или мисъл. Индивидуалната галактика на обособения човек, както и обществената галактика на обществото притеглят вълшебен вниманието на Дамян Дамянов. Може да се каже, че няма стихотворение на поета, което да не е ориентирано към тази световна тематика.

Изследването на необятните вътрешни пространства на обособения субект, както и на многоликия живот на обществото се прави с някаква неизтощима пристрастеност. Сякаш поетът се опасява, че няма да му стигне времето (а и думите), с цел да пресъздаде цялото благосъстояние от нюанси, парадокси, несъгласия, хармонии на индивида и на социума. Тази изследвачес­ка пристрастеност се разполага основно в полето на полярните съпоставяния или екстраполации на усеща, положения, внушения. Любов и нелюбов, независимост и несвобода, екстаз и мъка, порив и съзерцание – сякаш най-вече в гранични проявления поетът изследва индивида и обществото.

Затова по този начин мъчително участва тематиката за любовта. Любовта се преглежда освен като отношение към близкия човек, само че и като пристрастеност към природата, като екстаз от живота, като възторг от непрекъснатото съзерцаване на чудото Човек.

Стихът се пробва да отрази неуловимото единение на полярните положения, които минават едно в друго, разтварянето на човешката монада във всемира, сливането с могъщата сила на природата, което е тайната на надмогването на гибелта от живота:

Не, няма да умра! Сега разбирам!
Нашепват ми го тези планини,
които ме сродяват със всемира
и във които моят глас звъни
като събудено хайдушко ехтене.
Не, няма да умра! Трепти край мен
Балканът стар – зелена моя дреха.
Не, няма да умра! Запален ден
в близост ми като факел свети.
В очи групирам целия Балкан.
Във планини, във въздух, във дървета
оставам аз завинаги разпръснат.
Оставам във кавала, който свири,
в тревите, в оня лястовичи кръг.
А всичко туй не може да умира
даже и след самата моя гибел.
( “Не, няма да умра ”)

4

Твърде постоянно Дамян Дамянов персонифицира гибелта, облича я с чисто човешки и земни черти. Има нещо кокетно и закачливо дори в отношението към нея. И това не е толкоз игра на метафори и съпоставения, колкото принципиална позиция на мозъка на създателя. В безкрайния и безначалния кръговрат на Вселената, в който Човекът е възвишена искра, ослепително мигновение, в действителност няма гибел, като че ли ни внушава поетът. Смъртта е единствено вход от едно положение към друго, арка, през която струят разнообразни сили. Не единствено с десетките прелестни стихотворения, които съставляват вариации на любовно възприятие или отношение, само че и с редица стихотворения, отдадени на тематиката за Отечеството, Дамян Дамянов материализира тези свои разсъждения. От българските поети след Павел Матев може би точно Дамян Дамянов има толкоз доста откровени и блестящи поетически възпеви на Отечеството. Образите на велики българи (Ботев, Паисий, Левски, Караджата, Яворов, Дебелянов), местности, събития оказват помощ на поета да се допре до величествения лик на Отечеството. И за разлика от мнозина създатели Дамян Дамянов извайва своите песни за България с автентичен възторг, завладяващо ентусиазъм и буйно възприятие:

Ти все така дребна си била!
Но и голяма си, тъй като
побра орловите крила
и крачката на своя Ботев!
Земя на слънце и на креп!
Щом нощем те покрий тъмата,
аз потеглям като дух из теб
след духа на Караджата!
( “Българийо! ”)

5

В поезията на Дамян Дамянов ни впечатлява емоционално-чувствената компактност и в същото време ефирност на лирическата инвенция. Тук поетът продължава най-хубавите обичаи на огромната българска лирика. И ние усещаме невидимите струи на това кехлибарено излъчване от добрина, топлота и деликатност, които ни водят към изворите на вдъхновението у Яворов, Дебелянов, Лилиев:

Там малко момиче с очи като твойте зелени
вървеше по изгрев в лъките, обуто в роса,
и слагаше дребни венчета от китки червени
първо на моята, след това на свойта коса…
И ний се венчавахме с някаква детска непорочност,
лепяхме светулки по своите бледи челца –
със тях с цел да можем по-лесно през мрака да минем,
и отново да останем със своите светли сърца.
(„ Вечерна ария “)

Стихотворенията на Дамян Дамянов от първите му книги припомнят акварели, рисунки с пастел и креда, грациозни и изтънчени изображения с молив или туш. Но даже и бегли зарисовки, даже и чезнещи контурни въздишки – те отново са цветово наситени, хроматично разцъфващи, въздействащи като багрена приказност. Главната причина е в умеенето и гения на създателя да разкрива вътрешни душевни положения, да рисува картини от невидимия свят на душата. Затова зад външната условна графична спестовност се крие цветовото благосъстояние на прочувствената плътност и разнообразие:

Черни мисли като черни птици
връхлетяват в миналото и мен,
изкълвават моите зеници,
погледа ми вършат лед-студен.
Спи сърцето в каменна обвивка.
Буря тътне, стапя ме горест.
Донеси ми своята усмивка,
с цел да свърши бурята с дъга!
( “Мигове ”)

6

Неточно и незадълбочено е изказванието, че лириката на ранния Дамян Дамянов е доминирана най-вече от сантиментални претекстове. Наистина той е един от поетите, които през 60-те и 70-те години на XX век най-ярко и във всички разцветки наблюдават и разпростират в лириката си любовните усеща, копнежи и терзания. Но това е единствено една тематика или повърхност (ако можем по този начин да я определим) в неговите поетически пътешествия. По-съществено е, че Дамян Дамянов се пробва да открои облика на нашия съвременник като кълбо от несъгласия и единение, спорове и улегналост, здрач и светлина. Поетът се интересува от индивида подобен, какъвто е, а не от измислени и предпоставени схеми. Разбира се, неговото средство за проучване е метафората, сравнението, нежната изразност, която разчита доста повече на интуитивното знание, в сравнение с рационалния разбор. Ала таман тук, в ирационалното на пръв взор просветление, се крият прекомерно по-точни и трагично значими истини за характера на индивида, за същността на човешката Душа.

7
Ако посредством строгия теоретичен разбор индивидът е съвсем неузнаваем, поезията може да открехне вратата пред различен тип познание – с нейната ладия откривателят навлиза в незнайни, неосветени, загадъчни светове. Това прави Дамян Дамянов, както прочее и други български поети (Александър Геров, Валери Петров, Павел Матев, Христо Фотев, Любомир Левчев, Константин Павлов, Петър Караангов, Никола Инджов, Георги Константинов), които жадуват зад и през облика на съвременника да прозрат вътрешния смисъл на епохата. А този смисъл се обрисува в изтичащите години на века прекомерно тъмен и заплашителен. Все по-ясни и забележими стават избрани злокобни трендове на деградация на индивида и раздробяване на социума. Разрушават се обичайни ценностни системи, взривени са всички морални правила и закони.

Не единствено в съзнанието и душата на обособената персона, само че и на цели обществени групи или прослойки настъпват деградационни промени. Бесовете са пуснати и безчинстват. Човекът, вместо да бъде възвишена сияеща Сфера, стартира да става рисков за вселенския баланс и естетика, дори нездравословен за развиването на вселенската цивилизация. Дамян Дамянов не е от поетите, които се пробват метафизичен да осмислят битието.

Но мощният му лиричен гений, а и блестящата му вътрешен глас му оказват помощ да наднича в дълбинните пластове на упоменатите процеси. Ето за какво книгите на поета “Още съм жив ”, “Минава тъжният човек ”, “Иска ми се да пребивавам ” са наситени с подобен трагизъм и с такива трагични ударения. Настъпващият Апокалипсис в душата на обособения човек и в обществото е предаден блестящо в редица стихотворения от упоменатите книги:

От крясъци, със тъга премълчани,
от грехове даже несъгрешени,
от милосърдно подарени рани –
вулкани, неугаснали у мене,
от толкоз несбъднати любови,
несмеещи и сънем да се сбъдната,
и от обятия с форма на окови,
от тукашно със облик на отвъдно –
от всичко туй натрупвано, кахърно,
надълбоко в мен заровено почтено,
във гробница плътта ми се трансформира,
а моят дух – във неин жив мъртвец.
И стана знамение най-невероятно:
през този свят със обичи и злоби,
труп си върви с гроба, и назад –
мъртвеца си понесъл, върви гробът.
Добре, че никой тук не вижда.
И единствено аз си знам, че съм възкръснал.
И моят гроб върви след мене празен,
и ненамерения си мъртвец търси.

8

Поезията е естествена, както и естеството е поетично. Истинският, честният пред своето време стихотворец не може да пее дитирамби за славейчета и рози, когато е застрашена естествеността на човешките връзки, когато едно общество или един свят избира омразата вместо любовта, насилието и арогантността вместо състраданието и милосърдието. В подобен проект не късната лирика на Дамян Дамянов е катастрофична, а катастрофично е обществото и времето, в което поетът живее:

Не мога повече, не мога!
Какъв бе този заплашителен век,
че ме трансформира от човек
в нещастно страдащо двуного?
Какво бе туй извънредно време,
което всичко ми обра
и жив във пъкъла ме навря
и дори думите лиши ми?
Сега седнал съм без тях, разяждан
от два въпроса в полусън:
човек ли съм, или не съм?
Защо въобще съм се раждал?

Ако Човекът е горницата на метафоричния кентавър, чийто облик се пробва да улови Дамян Дамянов, то Обществото е неговата долница. Човекът е добър, само че и злобен, мрачен и ярък, честен и лицемерен, интелигентен и малоумен, изчерпателен и лекомислен. И би трябвало да признаем, че колкото повече навлиза поетическият откривател в подземията на човешката душа, толкоз повече го превземат подозрението и резигнацията. Късният Дамян Дамянов към този момент не е жизнерадостният лирик, който познаваме от “Поема за щастието ”, “Коленича пред тебе ”, “Ти приличаш на моя сълза ”. Той е трагично колеблив, трагични и песимистични ударения обладават неговата муза:

Животът замязя на бостан –
нечовечен, леден, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка към този момент е обран,
стърчат еднички единствено плашилата...
И аз ходя, на вятъра диря плод.
Един-единствен гол ластун безпомощен
ми маха като спомен от живот...
... Но невисок е – не става за бесило...

9
Какво става с българското общество, от кое място изпълзяха ериниите на омразата, злобата и завистта, за какво по този начин деградират връзките сред хората в края на нашия век, коя е тази мощ, която може да спре разрухата и нравственото разтление – тези и доста други въп­роси си задава поетът в своите тъжно-добри стихот­ворения. И самичък открива мъчителни отговори, след които по никакъв начин не можем да повярваме, че индивидът е венец на природата, както сме привикнали да мислим съгласно услужливото факсимиле.

Дали в индивида злото е генетично заложено и то се проектира върху публичните връзки, или неприятна, порочна социална уредба развращава индивида и унищожава небесния храм на неговата душа? Едва ли Дамян Дамянов, пък и който и да е различен български стихотворец в тези години ще реши тази алтернатива. Но корабът на поезията пътува, открива нови острови и континенти из необятните пространства на човешката душа, дебаркира на загадъчни и примамливи пристанища и постепенно, доста постепенно зреят прозренията за кентавъра Човек–Общество. И може би преди философите таман поетите ще разгадаят тайната на Сфинкса, ще открият метафоричния ключ към безконечните човешки и публични загадки.

10
Поезията на Дамян Дамянов ни облъхва с деликатност и добрина. Дори книгите му, където тъгата прелива, наред с меланхоличните внушения съдържат светла опозиция, искряща воля за противопоставяне против настъплението на здрача. В това отношение нашият стихотворец е образец освен на издръжливост и устойчивост. Той има вяра, че поезията може да се опълчи на разрушението, че любовта ще надделее над омразата, че индивидът ще запази кристалния храм на своята душа и по този начин ще избави Човечеството:

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на тъгата
си направи самичък стълба и излез.

Когато от обърканост премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прорязани
нов път си направи и отново тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
самичък слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и кьорав е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
само по този начин ще го решиш!

( “Към себе си ”)

Водата побеждава камъка, мекото преодолява твърдото, силата на любовта и хармонията ще отблъсне нашествието на експанзията и варварството. Дамян Дамянов продължи великата традиция на българската лирика да бъде светлина в столетия на тежки тествания за Отечеството. Финалът на този нечовечен и жесток век е облъчен от нежната човечна добротворна и светозарна лирика на Дамян Дамянов и други искрящи ладии от Любов и Хармония, пратени ни в този свят в битието си на индивиди и създатели.

11

– Тъгата може да бъде и светла – неведнъж споделяше поетът, – страданието може да бъде красиво, скръбта може да бъде лъчезарна.
– Ти се опитваш да ми покажеш по какъв начин в сянката се появява слънчевият лъч или по какъв начин в морето от обич наедрява капката нелюбов – преустановявам го аз.
– Не си ли забелязал, че над гребена на вълната, когато е в най-високия си полет, витае умората? – пита ме той. – Екстазът е бременен с потиснатост.
Десетки сходни диалози са били насичани от иронични и закачливи (предимно във връзка с нежния пол) размисли. Почти без никакъв преход или пауза след възторженото и приповдигнато положение Дамян се отдаваше на отчаянието. Но постоянно ми се е коствало, че и в мрачното, резигниращото въодушевление той сякаш търсеше поетичното. И като човек, и като създател Дамян бе поразително разполовен. Между мрак и светлина, сред тържествуване и отчаяние, сред веселба и тъга. Той сякаш не поз­наваше полутоновете, полусенките в възприятията и страстите. Мажорно-оптимистичната интонация ненадейно биваше сменена от минорно-трагични нотки. Сякаш някаква изпепеляваща прочувствена стихия непрекъснато бушуваше в душата му.
Сърцето на този гальовен човек непрестанно страдаше от злото, несправедливостите, грубостта, омразата, злобата. Дамян Дамянов имаше изумителен вътрешен нюх за разрушителната мощ на злото. Но без да се опасява от него, той лирически го изследваше, търсеше го у себе си, превръщаше личното си схващане в сцена, където то се сблъскваше с добротата на светлия му дух:

Опряла на прозореца ми лапи,
космата, зла, със зинала уста,
подготвена всеки момент да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за момент, за два ликът є озлобен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влезнала вътре в мен.

Дори страданията в персоналния живот на поета, колкото и парадоксално да звучи, сякаш му даваха криле, сякаш отваряха трето, невидимо око в неговото схващане, с което той умно наблюдаваше и себе си, и всичко към него, и разбираше висшия смисъл и на насладата, и на страданието.

През последните му години той постоянно споделяше с мен:
– Иване, не ми се живее към този момент.
Но още преди да стартира да му изяснявам полушеговито, полусериозно, че българската лирика и днешното болно българско общество имат потребност от него, в очите му проблясваше закачливо и подигравателно пламъче и той добавяше:
– А може би фактически имам още какво да кажа! – усмихваше се, тръсваше артистично пепелта от цигарата си и добавяше: – Скапан живот!
Понякога (особено в последните години преди да си отиде) за следващата премиера аз или други негови другари го носехме на ръце. Той се дърпаше, твърдеше, че му е неловко, че го е позор от публиката. А ние се шегувахме, може би несръчно:
– Дамяне, в действителност не ние носим теб, а рецензията носи на ръце поезията.
Днес, когато Дамян Дамянов може би ни следи от някоя звезда, си мисля, че фактически рецензията би трябвало да “носи ” на ръце поезията на такива ярки български създатели. Трябва да размишлява върху нея. Трябва да помогне на утрешните генерации да усетят невидимата и лъчиста, светозарна сила на положителното и светлината, по този начин метафорично и вълнуващо сгъстени в родната ни лирика.